Наречи едно желание „мечта“ и то ще се сбъдне. „Котките“!

May 12, 2017 1 коментар by

„Наречи едно желание мечта и то ще се сбъдне“ – тези лаконични, но ободряващи думи се въртят в ума ми цял ден. Макар самоцитирането да не изглежда добре, така искам да наблегна на хипотетичните принципи на вселената, според които рано или късно тя сбъдва всичко, което искаш. Но нека започна отначало.

От малка мечтата ми беше, ако може, да живея в театъра. Също така от ранна детска възраст знаех за „Котките“ и исках да се докосна до тях. И ето така в топлата нощ на 11 май се озовах на сцената на най-поставяния мюзикъл на всички времена. (Мисля, че така се случи, защото още не мога да го повярвам.) Естествено, не става дума за пътуване до „Бродуей“, което също отдавна бленувам. Но пък тези хитри животинчета ми „дойдоха на крака“ в София или по-точно в зала 1 на Националния дворец на културата.

Знаете, „Котките“ са най-успешната по рода си постановка, дело на великия Андрю Лойд Уебър, от своя страна вдъхновен от Т.С. Елиът и неговата „Популярна книга за котките от Стария опосум“. Произведението преплита стихове, описващи прелюбопитно непостижимия и неповторим характер на любимите пухкави същества. В книгата можем да се запознаем с всякакви индивидуалности, една от друга по-колоритни. Точно това оценява и самият Уебър през 80-те години на миналия век, макар и поставянето на един такъв мюзикъл на прима виста да изглежда невъзможно, предвид реакциите на британския културен елит.

18446511_1580885148598716_3032849416248445292_n

С историята можете да се запознаете другаде. Важно е, че „Котките“ все пак излизат на сцена – първо в „Уест енд“ в Лондон, а няколко месеца по-късно завладяват и „Бродуей“. И това не е случайно.

Връщам се хронологично към факта, че те изобщо дойдоха тук. Това носи надежди и добро име за българските ресорни институции, както и за хората, разграбили като топъл хляб хилядите билети на цена най-малко 65 лв. До такава степен, че освен планираните две представления, организаторите на събитието трябваше да договорят още две извънредни. После пак кажете, че ние тук, с балканския си манталитет и ориенталски наклонностти, искаме само хляб и зрелища. Очевидно искаме и качествени спектакли. Най-качествените.

Друг е въпросът как бяха посрещнати посетителите – докато дворецът беше в състояние на ремонт и вътрешен изглед като след бомбардировка, на всичко отгоре стълбището беше блокирано от пълни със строителни материали чували, оставящи една малка пролука, през която един по един да се нижат хилядите посетители. Явно сме поели по правилната посока, но не сме съвсем готови да стигнем до мястото, към което сме се запътили.

Това дразнещо обстоятелство за миг се превърна в незначителна подробност, когато влязох в залата и срещу мен изгря голямата котешка луна от изграждания в продължение на два дни декор. Вече бях в облаците! Няма да ви казвам какво преживях и когато от бекстейджа се мярнаха няколко опашати. Добре де, (може би) очите ми се насълзиха. Хората, които ме познават, знаят, че съм свръхемоционална прекалено често, но това тук е друга бира. По дяволите, аз бях на оригиналните „Котки“! Невъзможно е да дишаш в присъствието на едно от най-съкровените си желания и да запазиш самообладание, сякаш си пред машината за кафе.

Струва ми се, че не е редно да разказвам какво точно видях и чух. Ще разваля изненадата за вас, а и е непрофесионално спрямо организаторите на събитието – все пак предстоят още представления през следващите дни. Но ще издам една мъничка тайна – беше… (има ли дума за това?!)… велико, невероятно, божествено! Още не мога да се отърся. Знаех си, че ще си прекарам чудесно, но чак пък толкова – не.

18425931_1582083511812213_1788896381_n

Не знам кое първо да похваля – изкусния начин за музикално-поетично обрисуване на котешкия нрав, актьорската игра, хореографията, песните, костюмите? Всичко това е на най-високо ниво, на каквото рядко можете да станете свидетели. Емоцията може да се измери само с астрономически величини. Това е най-големият спектакъл, на който някога съм присъствала!

Веднага разбираш защо отдавна знаеш за този мюзикъл. Защо е най-популярният и обичан. Защо толкова лудо искаше да го видиш.

И това, че не бях в Ню Йорк, не ми попречи да изпитам истинско удоволствие. Какво значение има мястото, ако си в правилната компания, която така или иначе боготвориш? Въпреки това си мислих защо „Котките“ са толкова важни за мен и хилядите други хора, с които си делях въздуха снощи. В творческия контекст значението на представлението е неоспоримо и се отчита дори при притъпени сетива. Но тук има нещо емоционално, конкретно за хората от България.

Ти живееш в малка, може би неизвестна за актьорската трупа до този момент държава. Определени групи обвиняват останалите, че не четат книги и не ходят на театър, пропускайки онзи мъничък детайл – високата цена, която не всеки път е подплатена с качество. Да, почитателите очевидно преглъщат тази горчива истина и, за щастие, не се лишават от дневната доза култура. Тези факти обаче са голям проблем, на който ще се спрем следващия път. Та, така – сума ти „прост народ, който нищо не го интересува“ отделя от бюджета си за изкуство въпреки всичко. И не знам кое ме радва повече – че мюзикълът дойде у нас или че бе така високо оценен на родна почва.

Мисълта, че това се случи, е особено обнадеждаваща. Значи може и ще става и занапред. Но има и друга причина, поради която тази седмица остава ценна в нашето съзнание – ние вече можем да се докоснем до световната сцена на няколко „спирки“ разстояние. Спектакълът ни донесе едно по-битово послание – в нашите градове има място за подобни гостувания. Не защото някой е благоволил да кацне в София, а защото има кой да го посрещне. А „посрещачите“ бяха хора, с години чакали да се насладят на нещо, сътворено от сър Андрю Лойд Уебър. В този ред на мисли посещението на неговите ушатковци беше въплащение на осъществения вече копнеж на бедния българин, който никога няма да стигне до „Бродуей“. И на съжалението, че не сме се родили в една по-желана държава, където да се радваме на великото изкуство с лекота. Но пък това го прави по-сладко. (Дали и Музеят на модерното изкуство може да се пренесе тук?)

cats

„Котките“ облякоха в лъскав костюм най-желаното – да сме част от нещо значимо. Ще бъда благодарна за това цял живот. Дори някога да стигна до нюйорската театрална сцена, да изгледам други велики постановки, да се докосна отново до Уебър с „Фантомът от операта“, „Евита“ или „Исус Христос суперзвезда“, аз пак ще обичам най-много тази вечер. Защото в любимата страна и в града, в който живея, списъсък ми с неосъществени до този момент мечти се намали с една.

Не искам да издавам повече. Искам сами да го изживеете по собствения си специален начин. И ви благодаря, че толкова много обичате красивото в света. А то прелива!

И още нещо – ако сте прочели целия текст, завършете го с един от най-запомнящите се моменти от мюзикъла – когато така обичаната от всички ни Гризбела изпява „Спомен“. Да го чуеш на живо е чувство, с което няма какво да се сравни. Пожелавам ви го – ако не тази седмица, то съвсем скоро!

 

Midnight

Not a sound from the pavement

Has the moon lost her memory?

She is smiling alone

In the lamplight….

 

Катя Димитрова

Arts, culture, Music, Performance

About the author

The author didnt add any Information to his profile yet

One Response to “Наречи едно желание „мечта“ и то ще се сбъдне. „Котките“!”

Leave a Reply