„Довършителката” на Балдачи поема на ново приключение в „Ширината на света”

Jan 11, 2018 Няма коментари by

Третата книга от поредицата за Вега Джейн на легендарния автор на трилъри Дейвид Балдачи излезе! В „Ширината на света” (ИК „Сиела”) добре познатата ни от „Довършителката” и „Пазителката” героиня ще трябва да се изправи срещу най-голямата опасност до момента, а напрежението и неочакваните обрати  са гарантирани.

След като се опитаха да избягат от родното село Горчилище и междувременно се озоваха в забранената зона Мочурище, Вега Джейн и приятелите ѝ намериха изход от създадената специално за да държи хората в селото зона и се отправиха на пътешествие в търсене на отговори на неудобни за Съвета въпроси. Сега за героинята на Балдачи и нейната свита от верни другари предстои ново тежко изпитание: забравеният враг в лицето на Маладоните.

Тези представители на древна магична раса са построили цяла империя отвъд Мочурището, където безнаказано властват магията и жестокостта. Най-страшното в случая е, че хората в тази империя са своеобразни роби, които дори не осъзнават в колко тежко положение са се озовали. Техният спасител е не друг, а любимата ни Вега Джейн, която единствена е способна да провокира желанието за бунт сред хората. Бунт, който би предотвратил бавния геноцид, който Маладоните упражняват над човечеството. Всичко, което трябва да направи героинята на Балдачи е да повярва в себе си и да разбере истината за своето семейство и за способностите си. Дали ще успее? Предстои да разберем от страниците на романа „Ширината на света”.

Дейвид Балдачи е световноизвестен автор на трилъри, преведени на повече от 40 езика и продавани в милиони копия по света. Роденият през 1960 г. в Ричмънд, щата Вирджиния, САЩ писател е с италиански корени. През 1982 г. завършва политически науки във Virginia Commonwealth University, а през 1986 г. и право в Университета на Вирджиния. Практикува право близо десет години, но още от студент изпитва сериозно влечение към литературата – пише разкази, а впоследствие и сценарии за филми. Успехът в света на книгите идва за него през 1996 г. с дебютния му роман „Абсолютна власт”, който е филмиран от Клинт Истууд – режисьор и актьор във филма. Оттогава насам Балдачи може да се похвали с повече от 30 книги, издадени в над 100 страни. Най-новото от него – „Ширината на света”, е третата книга от особено успешната му YA поредица за Вега Джейн, която стартира с излезлите на български език „Довършителката” (2014) и „Пазителката” (2016).

Преводът на „Ширината на света” от английски е на Деян Кючуков. Корицата е на Живко Петров.

*

В света има и нещо добро и заради него си струва да се бориш.

Дж. Р. Р. Толкин

 

 

Откъс от „Ширината на света”, Дейвид Балдачи

 

В стаята имаше стари сандъци. А също и прозорец, както се бях надявала.

Затворих вратата подир нас, заключих и посочих към прозореца.

– Щом се разсъмне, оттук ще наблюдаваме какво става там, долу. Ще опознаем обстановката.

– Чудесен план – отзова се Делф, а Петра само сви рамене.

– Сега можем да поспим – продължих, – но както и в Мо­чурището, ще се редуваме да стоим на пост. За всеки случай.

Предложих да пазя първа, а останалите се настаниха на пода, като подложиха торбите си вместо възглавници. В един ъгъл открихме купчина прилежно сгънати одеяла – за наш късмет, защото сред каменните зидове бе доста хладно.

Приседнах край прозореца, а Хари Две се сви на кравай до мен. Долу не се мяркаше жива душа. Напразно се надявах да видя още някой от онези странни самоходни фургони. В далечината сякаш се носеше тънко, протяжно свирене, но ня­маше как да съм сигурна, защото звуците достигаха дотук приглушено.

Накрая пристъпих към сандъците и като гледах да не вдигам шум, за да не събудя другарите си, взех да ровя из тях с надеждата да открия нещо, което да ни даде по-добра представа къде се намираме.

Първият се оказа пълен с дрехи. Панталони, сака, ризи, рокли и обувки, дори шапки. Но материите и кройките ми бяха напълно непознати. Извадих няколко и ги огледах, сравнявайки ги със собственото си облекло. Ако искахме да се впишем в новото място, нямаше да е зле да сменим тоа­лета си.

Повдигнах капака на следващия сандък и при вида на съдържанието му се почувствах така, сякаш бях открила за­ровено имане.

Книги! Взех няколко от най-горните и като запалих свет­лина на върха на пръчката си, се залових да ги прелиствам.

Първата съдържаше нещо, наподобяващо проповеди­те на Езекил – тромаво и досадно, способно по-скоро да те уплаши, отколкото да те извиси. Следващата обаче ме заин­тригува. Беше озаглавена „Книга за Честен“.

Честен, както скоро узнах, бе името на мястото, къде­то се намирахме. За мое учудване, срещаха се думи, които никога по-рано не бях чувала, от рода на година, кон, хора, църква и автомобил. За щастие, повечето имаха пояснител­ни картинки. Така научих, че както мъжете, така и жените тук се наричат хора, а не Уъгморти.

Продължих да се самообразовам. „Кон“ беше онова, на което ние казвахме слеп, а кретът се наричаше „крава“. Сесията беше „година“, а зданието, в което се намирахме в момента, явно се назоваваше „църква“. Колкото до чудото, профучало покрай нас на улицата, то беше „автомобил“.

Облегнах се на студените камъни и взех да си повтарям думите, свързвайки ги с изображенията върху страниците. Не знаех, че ще ми се наложи да уча нов език, но защо пък не? И без това откакто бяхме потеглили, всичко в пътуване­то ни бе напълно непредсказуемо. Трябваше ли това да се променя само защото бяхме напуснали Мочурището? А и трудно можехме да очакваме да се впишем в обстановката, ако обикаляхме наоколо, наричайки конете слепове, а пуш­ките – морти.

Нататък пишеше, че Честен вече от няколко века – ду­мата „век“ ми бе позната още от гостуването при Астрея – живее в мир и благоденствие, но преди тях е имал трудни периоди на несигурност и война. Имаше картинки на Уъгове и Женски – тоест на мъже и жени, забавляващи се със свои­те Младоци, които тук наричаха „деца“. Гледах усмихнатите им лица и те някак не ми се връзваха с дивите, кръвожадни Маладони – магичната раса, за която Астрея Прайн ми бе казала, че е сразила нашата в голямата война. Ако това бе вярно, сега Маладоните трябваше да владеят тук.

От друга страна… ако тези хора бяха победили и прого­нили самите Маладони? Това би обяснило споменаването на отминали войни, последвани от мир. Но как са успели да го сторят? За тази цел е трябвало да притежават по-силна магия дори от Маладоните, които без особен труд се бяха справили със собствените ми могъщи предци.

А Маладоните едва ли бяха измислица, защото според мен вече поне на два пъти се бях срещала с тях. Следовател­но бяха истински. Това наистина ме озадачаваше.

Продължих да чета и да уча колкото мога повече. Взирах се в илюстрациите на автомобили и се дивях как са способни да се движат без слепове – тоест без коне, които да ги теглят. Дали не бяха надарени с вълшебство?

Докато усетя, навън започна да се развиделява. Бях забравила да събудя Делф или Петра, за да ме сменят, но не усещах ни най-малка умора. Главата ми бе пълна с новата информация; безброй възможности и въпроси се стрелкаха в съзнанието ми. Най-вече въпроси, ако трябваше да съм честна. Отидох отново до прозореца и погледнах навън през него. В първите слънчеви лъчи предметите вече се откроя­ваха ясно. Градът бе по-голям, отколкото ми се бе сторило предната вечер. Виждах покривите на много сгради в дале­чината, а по улиците вече се появяваха Уъгове – тоест хора. Махнах с пръчката и промърморих:

Кристиладо магнифика.

Гледката моментално се избистри, сякаш всичко се на­мираше на няколко педи пред лицето ми. Със задоволство отбелязах, че поне хората изглеждат като нас – инак зада­чата ни би станала трудна. Дрехите им също наподобяваха като онези от сандъка, което бе добре. Но въпреки това си оставахме трима чужденци с едно куче. Как щяхме да обяс­ним появата си? Някакво бучене привлече вниманието ми и в усиленото от магията зрително поле се появи автомобил. Последва го още един, но различен – по-голям и возещ по­вече хора. Те бяха насядали на седалки на две нива – горно и долно. Край ъгъла на пресечката големият автомобил спря и някои хора слязоха, а на тяхно място се качиха нови. От­страни имаше надпис, гласящ ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ НА ЧЕСТЕН.

– Да ме вземат мътните! – чу се зад гърба ми познат глас.

Извърнах се рязко и видях Делф и Петра да надничат през рамото ми.

– Защо не си ни събудила да те сменим? – попита укори­телно тя.

– Реших да ви оставя да поспите – отвърнах малко не­ловко.

– Не можеш да правиш всичко сама, Вега Джейн – вмет­на Делф. – Знам, че не съм магьосник като теб, но не съм прекосил цялото Мочурище само за да дремя в ъгъла!

Думите ми дойдоха като плесница. Делф никога не ми говореше така. По вида на Петра отгатнах, че е доволна от коментара му, което накара кръвта ми да кипне. Овладях се и казах само:

– Извинявай, имаш право. Затова пък научих доста неща.

Отделих време да им покажа дрехите, книгите и да спо­деля с тях новите думи като хора, година, коне и автомоби­ли. Те попиваха всичко и си личеше, че са по-изумени дори от мен.

Едва щом дочух стомаха на Делф да къркори, осъзнах колко гладна съм всъщност. И тримата проверихме багажа си, но запасите ни от храна бяха напълно изчерпани. Хари Две ни гледаше жалостиво, наклонил глава встрани.

Трябваше да се действа. Извадихме дрехи от сандъка, преоблякохме се и стегнахме торбите. Аз пъхнах в джоба на новото си палто книгата за Честен.

– И сега какво? – рече Петра. – Да не искаш да излезем навън?

– Наблюдавах доста време Уъговете… – започнах и се поправих. – Наблюдавах хората и ми направи впечатление, че рядко се поздравяват един друг. Това място е далеч по-голямо, отколкото си мислехме отначало. Ние пристигнахме посред нощ. През деня, когато е по-оживено, можем да се смесим с навалицата, особено в тези дрехи.

– Ами Хари Две? – повдигна вежди Делф.

– В книгата имаше много картинки на кучета, а и вече забе­лязах някои Уъгове… някои ХОРА да ги разхождат из улиците.

Arts, Книги

About the author

The author didnt add any Information to his profile yet
No Responses to “„Довършителката” на Балдачи поема на ново приключение в „Ширината на света””

Leave a Reply