Христина Богданова е праправнучка на сестрата на Васил Левски – Яна. От поколения в рода й се разказват истории за Апостола – за възпитанието и образованието, които е получил, в какво е вярвал, как се е отнасял към близките си и делата, които върши.
Пред екипа на TeeNews.eu наследничката на един от най-смелите българи описа живота му, разказа каква е оценката й за игралния филм „Дякон Левски“, сподели подробности за собствените си проекти, посветени на младите хора и подготовката им за навлизане в живота.
Въпрос: Преди няколко дни отбелязахме 142 години от гибелта на Васил Левски. Като една от неговите родственици, би ли разказала какви спомени пази родът ти за живота на Апостола?
Отговор: О, много са историите! Започват от такива за семейството на Васил. Майка му и баща му са били изключително стойностни хора. Баща му, например, се радвал на доверието не само на своите съграждани, но и на хората от съседните поселища. Те идвали при него, когато имали спорове и разпри помежду си, за да ги разреши той, защото бил справедлив, честен. Иван Кунчев наказал дъщеря си Яна да не лазарува една пролет, защото прередила хората на чешмата – за него било недопустимо да извършиш нещо некоректно към когото и да било, колкото и дребно да изглежда. Ставайки свидетел на тази случка, по-малкият Васил, по детски спонтанно, се заклел, че винаги ще бъде честен. Майка му – Гина Кунчева, също била уникална жена – горда, себеуважаваща се, знаеща значението на думата достойнство. Тя зашлевила шамар на заптие, което си позволило да я закачи пред фурната! Мило и драго давала тя да изучи децата си, особено Васил. По-късно той е и сред основателите на Българското книжовно дружество, което днес е Българска академия на науките. Разбирал е той силата на знанието – какво оръжие може да бъде в борбата за свобода – първо личната, а след това националната. Защото необразованият, малкият човек, оня с тесните духовни граници, мерещ с аршина на нормите и на другите няма как да отстоява и да защитава каквато и да било кауза, да не говорим за национална. Харесвам историите и за учителстването му във Войнягово, за отношението му към децата. С по-малките отглеждал агънце, куче и коте. Научил кучето и котето да живеят заедно без да се нападат, като по този начин показвал на децата как могат да живеят заедно, въпреки различията. По-големите пък учил на тактическа подготовка, как да боравят с оръжие, как да се защитават… Многобройни са историите, показващи неговата изобретателност и смелост, но и тези, които разкриват грижовността му към неговите близки и вниманието му да не застраши делото. Дълбоко вярващ човек е бил. Актът на захвърляне на расото, не му е дал основание да загърби обетите, които е дал – за бедност, послушание и целомъдрие. Като тук не става дума за каноничните правила, а за отношението му към света, хората и делата, които върши. Много, много са историите, като във всяка от тях се докосваме до един голям човек – обаятелен, смел, честен, категоричен, убедителен и увличащ, топъл, вярващ…
Въпрос: Как протекоха срещите по случай годишнината на Левски? Какви въпроси ти зададоха учениците от езиковата гимназия в Ловеч?
Отговор: Аз съм възпитаник на тази гимназия и имах възможността да се видя с мои съученици и учители от тогава. Но освен с учениците от езикова гимназия по-късно същия ден имах и среща с жители на Ловеч. Предния ден пък бях гост на шестокласници в 108 СОУ в София, а на следващия, след Ловеч, на дечица от 2-и, 3-и и 4-и клас от друго столично училище. Всички такива срещи – а те са много през последните 6 години, са много топли и незабравими за мен.
Децата знаят много неща, защото се интересуват, а и защото имат вдъхновени учители. Отправяли са ми уникални въпроси, като например: „С коя ръка е пишел Левски?“ или „Имал ли е домашен любимец?“ Вълнуват се дали е имал любима, дали го е боляла операцията, защо е избрал името Игнатий, кои са му любимите песни, кой и защо го е предал…. Търсят, искат да докоснат, да опознаят човека Левски. Струва ми се, че това е съвсем закономерно. Една митологизирана фигура е непонятна за тях – може да предизвика само страхопочитание. А те нямат нужда да СТРАХопочитат, имат нужда да имат пример, който да следват. И за това се опитвам да говоря за Левски в един по-човешки стил, разказвайки им историите, които предаваме от поколение на поколение в рода си.
Въпрос: Какво те огорчи в игралния филм „Дякон Левски“, който предизвика остри реакции сред зрителите?
Отговор: Не разбрах какъв е смисълът на този филм. Това, което видях, беше хаотично, накъсано, недостоверно. Не видях визионера Левски. Не видях създателя на онази голяма революционна мрежа, благодарение на която по-късно ние успяваме да се освободим. Не видях убедителния и увличащия след себе си родолюбец, пламенен и смел. Не видях вярващия Левски. За сметка на това видях един малък човек, едни опошлени възрожденци и революционери. Дори не мога да проумея как е възможно да се направи такъв филм без да има дълбокото познание и разбиране на този исторически период, с неговите норми, ценности, език… Липсва мяра и уважение към собствената ни история. Съгласна съм, че всеки автор има правото да интерпретира по свой начин историята и историческите фигури, но тук става дума направо за подмяна!
Въпрос: Създаде и ръководиш неправителствена организация, която помага на младите хора да се развиват. Кои са проектите върху, които работите сега?
Отговор: Последният ни проект, по който сега работим, е създаването и функционирането на Младежки информационно-консултантски център – МИКЦ Витоша, който се намира в княжевското читалище „Братя Миладинови-1917“. Там младите хора от района имат възможност да получават информация за обучения, работа, доброволческо включване и други възможности, които да разширяват кръгозора и подготовката им за успешно влизане в живота. Разработили сме и ще предлагаме разнообразни обучения за развитие на различни компетентности и умения, така че да се реализират по-пълноценно на пазара на труда, например. Ще има и психологически консултации в подкрепа на личностновото им израстване, подобряване на уменията им за себеизразяване, създаване и поддържане на здрави междуличностни отношения. В програмата на този МИКЦ ще има и разнообразни дейности, свързани с приложните изкуства, спорта и други атрактивни дейности за свободното време.
Въпрос: Психологията е най-новата професионална област, в която се развиваш. С какви проблеми се сблъскваш в своята практика?
Отговор: Да, последните години посветих на психологията и психотерапията. Работя като психотерапевт и в това си качество се сблъсквам най-вече с проблеми, свързани с трудности да се разбираме, изразяваме и отстояваме. Ниското или свръхвисокото самочувствие ни пречи да имаме адекватно отношение към себе си и хората около нас. Масово сме неспособни да живеем в недвусмислената реалност тук и сега – или се „затваряме“ в миналото, или се изстрелваме в бъдещото, пропускайки единствено важното – сегашния момент. Това е свързано основно с неспособността ни да поемаме отговорност за себе си и за живота си. А от тук пък идват претенциите ни към всички и всичко, но не и към нас самите. Тези неща водят до много гняв, тъга, страх, самота, обърканост, загуба на перспектива.
Въпрос: Какъв е съветът ти към младите хора, които искат да останат и да се реализират в България?
Отговор: Пожелавам на всеки млад човек преди всичко да разбере себе си, да идентифицира собствените си желания и да не пести усилия да се развива – всеки ден. Струва ми се съществено да имат любопитство към живота, енергия да се движат напред, кураж да отстояват себе си и своите позиции, отговорност към взетите решения и внимание към себе си и заобикалящия ги свят. Вярвам, че доброто бъдеще зависи от всеки един по отделно, а това съвсем не е непостижима цел.
Интервю на Мария Иванова
