Докато бях в Америка единственото нещо, за което си мислех, беше колко е хубав живота и как ми се иска да остана. На моменти даже съжалявах, че не съм се родила там. Защо родителите ми не бяха от онези, дето едно време са емигрирали, а аз сега да съм пълноправен гражданин и да се радвам на този добър стандарт на живот.
Два пъти заминавах и двата пъти се върнах. И не, че не можех, много студенти правят така. Заминават на бригада, после остават там, устройват се, създават семейство и заживяват така мечтания живот.
Мислех си го много пъти, дори от части ме беше яд на мене си. Чудех се защо съм толкова щастлива, кое ме правеше така безгрижна. Някой ще кажат добрите доходи, факта, че можеш да си позволиш всичко, но не мисля, че това беше причината. Да, наистина купувах си хубави марки, хладилникът ми никога не беше празен, не мислех, не смятах….
И да, там беше отговора… не мислех! Събуждах се всяка сутрин точно в 7, закусвах, пиех кафе и отивах на работа. След около 12-13 часовия работен ден се прибирах почти пребита и единственото нещо, което исках да направя, е да се изкъпя, да вечерям и да спя. После наново…. Нямах търпение да дойде почивния ден, за да изляза по магазините, а вечерта да спретнем един унищожителен купон. И това беше….
Много пъти съм се питала, само на мен ли американците ми изглеждаха леко глупави? При тях всичко беше просто, лесно, еднакво.
Наистина, Америка е страната на неограничените възможности. Там можеш да бъдеш всеки или всичко, което решиш за редно или за нормално. И все пак не си представям живота ми да преминава само със заучени, механични движения. Не мога да пренебрегна факта, че много извънземни (както ни наричат) са успели, но останалите определено са под мотото „Хладилник пълен със салам”. Метафорично, разбира се! Някъде бях прочела, че успял българин в чужбина е онзи, който не идва да си поправя зъбите тук. И съм съгласна с това твърдение.
Е, сега съм в България….. и знаете ли, не съжалявам. Със самочувствието си на средно интелигентна българска мадам мога да ви кажа, че и вкъщи се справям доста добре. Работя достатъчно, плащам си сметките, боря се за целите си и мисля, че имам развитие. Трудно ми е, но и 13-часовите смени в Мак Доналдс не са по-леки.
Нашето поколение все още не е безвъзвратно загубено, просто ни писна и изразихме тази нетърпимост със стягане на куфарите. България има нужда точно от тези хора, онези които не се примиряват, на които им писва, защото точно това е силата, която може да променя.
Губим, ден след ден губим, защото всеки път, когато тук се случва поредната несправедливост, някъде някой млад и можещ българин използва инженерната си мисъл за по-лесното подреждане на бургер. И това е трагедията….
Автор: Евелина Митрева
