Публикуваме този мини – разказ с позволението на неговата авторка, защото много ни хареса и защото по един доста оригинален начин ни показва, колко смисъл може да има дори в малките неща, които ежедневно подминаваме по пътя си.
През прозорчето на буса видях нещо специално. Ще ми се да кажа “Ей, г-н шофьор, Боян ли се казваше… Обърни за една снимка, моля те”, ама не ми достигна куража.
Няколко километра преди разклона за Семчово и Бобошево, встрани от пътя, и гордо изправена на жегата, стоеше тя – пластмасовата поанта на женствеността. Гола, долна (обртното на горна, а не на възвишена) половинка от женски манекен за дрехи, из чийто таз се изливат обилно цветовете на лилаво мушкато. Нещо като ваза, нещо като саксия…нещо, като нищо друго на света.
Голи крака, голо yoni, както би казала Кобилкина, голо дупе, с което е подпряна вратата на магазина, та да влиза хлад, и за окончание на тази библейско/моделска конструкция 60/90 – мушкато. Лилаво мушкато изникнало из въображаемата утроба на разполовената кукла.
Ще ми се да можех да се доближа до нея и да й изпея на ухо ”Кооолко път ни дели, аз съм човек… ”, но тя нямаше ухо, защото бе долна половинка, а аз съм далеч по нажежената магистрала вече…Какво ли е да не си жива, да стоиш така абсурдно под припека, да ти липсва половинката и все пак да цъфтиш?
Автор Виолета Асенова
