Имам тежката задача да напиша нещо за филма на Terry Pratchett: Choosing To Die. Каквото и да е! Авторът от света на диска страда от алцхаймер – най-разпространената и не лечима форма на деменция. Към 2006 година броят на болните от това заболяване се оценява на 26,6 милиона души, като според прогнозите до 2050 година то ще засяга 1 на 85 души по света. И въпреки, че се открива след 65 годишна възраст, не са рядко случайте на заболелеи по – млади хора.
Помислих си какво ще правя ако аз имам такава болест? Мога ли да преодолея страха от смъртта и да избера нея – мирна и тиха. Едно съм сигурна, всеки трябва д има правото да прекрати животът си когато пожелае. Все пак това би следвало да е основно човешко право. В главата ми все се върти онзи цитат на Харис: “Смъртта трябва да се възприема като празник, казваше ми тя. Като рожден ден! Когато ми дойде реда искам да се изстрелям като ракета в небето и да падна на земята като облак звезден прах, за да чуя как всички възкликват ахххххххххххххххх.”
Настрана от фентазитата и съвсем в реалността, филма показва търсенето на пътя към смъртта. Дори сблъсъка с това което предстои на всички ни. Как стигаме до нея? Признаваам, че пред алтернативата да виждам слънцето само от леглото или да го виждам и да не знамкакво е то, бих предпочела смъртта. На Тери Пратчет му предстои точно това – да забрави кой е, от къдее; да не може да пише да забрави думите. Ако вие сте на негово място, кой път бихте избрали?
Преди да изгледам филма имах 100 теории за това, как смъртта е част от живота. Сега нямам нито една. И въпреки всичко, преди да ви оставя да изгледате филма на спокойстиве искам да завърша с един цитат от един друг гениален фентъзи автор. Раздялата е тежка, но ще се видим от другата страна.
“End? No, the journey doesn’t end here. Death is just another path… One that we all must take. The grey rain-curtain of this world rolls back, and all turns to silver glass… And then you see it.” – Gandalf
http://www.youtube.com/watch?v=slZnfC-V1SY
